За гората

Пейзаж на страха: защо имаме нужда от вълка

вълк

На около 60 мили от селцето Джон О‘Гроутс, близо до Брора, се намира монумент, който отбелязва мястото, където е убит последният вълк в областта Сътърленд, Шотландия. Често минавам оттам с колата. На паметника пише, че вълкът е убит от ловец на име Полсън, около 1700-та година.

Според легендата, както аз я познавам, Полсън е седял на пост пред бърлогата на вълчица, докато синовете му са избили малките, които са се намирали вътре. Когато вълчицата се върнала от лов, тя се втурнала да се притече на помощ на малките, минавайки покрай Полсън, който я уловил за опашката. От вътрешността на бърлогата се чул разтревожен вик: „Татко, какво запречва светлината на изхода?“. Полсън отговорил: “Ако опашката се отскубне, скоро ще разберете!”

Разказът звучи неправдоподобно, дори за легенда. Историята е наситена с подобен род предания за смелост и героичност. Всички необходими предпоставки тук са налице: вълкоподобен злодей, смел ловец и късмет. Но случило ли се е наистина? Вероятно не. Все пак, дали по вина на Полсън или не, в наши дни вече няма диви вълци в Шотландия. До 1700-та година те са  били вече отдавна изтребени и в Англия и Уелс, а техните територии и местата, където са умрели, са увековечени чрез наименования на местности и градове.

Векове наред из цяла Европа вълците са били считани за враг, универсален антигерой, залегнал във фолклора и преследван повсеместно от различни култури.

Оцелелите индивиди са намерили убежище, оттегляйки се високо в Апенините, или мигрирайки на изток към земите, където Европа и Азия се сливат (Карпатите и Балканите). Там те са чакали възможност да се завърнат победоносно.

Съдбата на европейския вълк е тъжна, но подобна на тази на много други видове. Вече сме свикнали с графики и факти, които показват как напредването на човечеството води до гибелта на всичко около нас. Изглежда където и да отидем, сеем разруха. Все пак, през последния век се забелязва обръщане на някои тенденции. Заради постоянното понижение на цените на добитъка и все по-затрудненото намиране на обработваеми земи, все повече млади европейци се отказват от селските райони и се насочват към големите градове. По този начин, все повече земя остава необработена и некултивирана, като изследванията сочат, че до 2030 година само в рамките на Европейския съюз ще бъдат изоставени земи с общата площ на Италия.

И докато нашето внимание е било другаде, природата е започнала да се завръща по местата, които ние сме изоставили. Когато човешката намеса липсва, култивираните растения отстъпват място на треви и храсти, а по-късно и дървета, сред които започва да разцъфва живот. Летният въздух се изпълва с жуженето на насекоми, а пойни птици надигат гласове. Зайци, язовци и лисици копаят бърлоги между корените, а елени пасат по ливадите. По бреговете на реките се завръщат видри и бобри, а диви свине се скитат из новите гори.

Цялото това многообразие привлича и хищниците, които първоначално се завръщат постепенно. Рисът, например, е много рядко срещан. Изтребени тотално в централна и западна Европа до средата на 20-ти век, днес се смята, че около 9000 индивида обитават континента. Близо 17 000 кафяви мечки пък са пръснати по различни краища на Европа, между които Скандинавия, Алпите, Карпатите, България, Гърция и Кантабрия. 

И, разбира се, вълците.

По последни данни, около 12 000 вълка обитават Европа, което е повече отколкото в САЩ, където сивият вълк е бил преследван подобно на европейския до 70-те години, когато това е забранено със закон. През 2017 година вълк е бил забелязан в Люксембург за пръв път от повече от век, а в Дания за пръв път от 200 години насам. През миналата година вълци са забелязани да обитават и национален парк в Нидерландия. Предвид колко гъсто населени са въпросните страни и колко добре развито е стопанството им, става ясно колко близки и застъпващи се са станали и местообитанията ни. Наскоро жителите на италианския град Сканно, затворени по домовете си заради пандемията, станаха свидетели на това как вълци са преследвали и изяли елен по улиците на техния град.

И все пак, най-често вълците се завръщат по местата, където ние, хората, сме отстъпили. Иберийските вълци обикалят изоставените села на област Галисия, а източноевропейските тършуват из изоставени съветски бази и локации от времето на Студената война. В началото на новото хилядолетие, вълци се заселват и в изоставени военни комплекси в Германия, идвайки от гъстите гори на Полша. Днес са известни повече от 100 глутници на територията на Германия, състоящи се от между 5 и 10 животни. Там, където ние сме се оттеглили, те са се развили, а нашите загуби са техни победи.

Но вероятно това не е правилната логика. Може би тяхната победа е и наша такава, защото свидетелства за една промяна към по-добро по отношение на цялата екосистема. През последните години учените започват да оценяват цялостното влияние на един доминантен хищник върху заобикалящата го среда. Важно изследване по този въпрос е проведено в Национален парк Йелоустоун (Уайоминг, САЩ), където сивите вълци са върнати в естествена среда през 1995 година след повече от 70-годишно отсъствие.

Завръщането на вълците променя всичко и за уапити и черноопашатите елени. Въпреки че в отсъствието на вълците са били обект на лов от страна на хората, те все пак привикват да се скитат свободно от пасище на пасище. Постоянното придвижване обаче ги прави по-нервни и те започват да стават по-бдителни и в следствие на това да ядат по-малко.

В приблизително същия период, когато вълците са върнати в резервата, популацията на пумите също е възстановена, като животните бавно започват да се завръщат от дивите централни райони на Айдахо. Под комбинираната заплаха от тези два хищни вида популацията на елените намалява наполовина в рамките на около 15 години.

Онези, които оцеляват, имат различно поведение. Когато вълците са на лов, те се оттеглят в сумрачните гори, където могат да се придвижват спокойно на групи. Също така започват да избягват пумите, като стоят настрана от терени, където могат да се окажат хванати в капан или притиснати. Средата им вече започва да се определя от опасностите, които дебнат наоколо, а не от комфортните граници на пасищата и местата за водопой. Това е вид психологически ограничена топология, по-известна на учените като „топология на страха“. 

Психологическото възприятие за заобикалящата ги среда, в присъствието на вълците, започва да променя и реалния свят около тях. Намалелият брой елени и променените им навици дават глътка свеж въздух на някои растителни видове, като върба, топола и трепетлика. Силата на страха повлиява на средата като вдъхва живот на треви и храсти по бреговете на реката и между дърветата.

От другата страна на Атлантика, европейските учени следят ситуацията отблизо. Някои се интересуват от това как ще повлияе това връщане на вълците в естествената им среда на тях самите, докато други разсъждават над това как те могат да бъдат използвани като инструмент за обръщане на тенденцията на обезлесяване. Някои смятат, че вълците могат да върнат някои екосистеми към баланса като предизвикат промяна. По този начин презрените в миналото вълци печелят почитатели, поне в някои кръгове. 

Тук в Шотландия, популацията на благородни елени се радва на голяма свобода от десетилетия, тъй като липсват естествени врагове и ловните стопанства имат навика да ги хранят през зимата. Благодарение на това, популацията им е нараснала повече от двойно от 1959 година насам, от 155 000 до приблизително 400 000. Собствениците на имоти в северните райони са принудени със закон да ловуват елените по голите склонове. По този начин популацията е намалена с около 80 000. Според мнозина, това изобщо не е достатъчно, а освен това е времеемък и скъп процес, който поглъща много време за работа. Именно заради това старият враг на човека, вълците, започват да стават все по-приемани напоследък. Само че вълците няма да се завърнат от само себе си. Морето ни разделя от вълчите глутници на континентална Европа, така че, ако ги искаме обратно по нашите земи, ще трябва да ги поканим.

Ловната хижа край Аладейл е разположена на малко възвишение с изглед към езерата, които формират по-голямата част от територията на стопанството на Пол Листър, на около 30 мили от монумента край Брора. Постройката е каменна, във викториански стил, с големи прозорци и високи тавани. Пристигайки там в един горещ летен ден, заварвам шест елена с отрязани рога, кротко пасящи на ливадата.

Пристъпвам към тях, все по-близо, докато накрая съм на по-малко от три метра и те най-накрая се обръщат към мен, сякаш предизвиквайки ме, и едва тогава тръгват към гората, която се намира на края на градината. Тогава Листър каза: „Не се страхуват, това е проблемът“.

Земята край Аладейл е хълмиста и много красива, но няма и следа от топографията на страха по това време на годината. Листър обяснява, че елените ще се насочат към високите части едва през зимата, когато ловът започне и те много добре знаят кога точно да го направят.

Листър е висок и енергичен човек на около 60. Наследник е на голямо богатство, натрупано в бизнеса с мебели, и е използвал доста голяма част от него за облагородяването на имението, откакто го е купил през 2003 г. По това време в имота е имало по 25 елена на квадратен километър, докато днес, чрез контролиране на популацията и специални ограждения, тази цифра е сведена до 4-5. Днес той нарича имението по-скоро резерват.

Както и да наречем мястото, безспорно е, че резултатите от работата там са видими. Возейки се в Ленд Роувъра, ставам свидетел на среда, окъпана в лятна зеленина, контрастираща с голата шир на северните територии, които съм свикнал да виждам. По брега на реката се виждат брези и трепетлики, а по най-стръмните склонове се издига бял бор, с цъфнали боровинки в сянката му. Нищо от това не е случайност. Всички тези дървета са били засадени тук, като някои от тях са в земята вече двадесет години, растейки зад сигурните двуметрови огради, минаващи покрай пътя. Между клоните на дърветата се забелязват червени катерици, които, макар да са местен вид, са били допълнително донесени от други райони. Обратно в хижата, виждам малки диви котки, които също са част от големия план за облагородяване на района.

Това, което Листър наистина иска обаче е оградено пространство от 50 000 акра, в което свободно да могат да се скитат вълци, елени, катерици, диви котки и всички останали местни видове. Надеждата е, че вълците по естествен начин ще контролират популацията на елените, като по този начин ще се поддържа едно равновесие, което ще позволи на земята да бъде плодовита, каквато не е била от векове.

Според Листър, това е начинът да се балансира една екосистема извадена от равновесие, където нищо вече не е такова, каквото би трябвало да бъде. Той казва, че това е морално правилното нещо, защото преди сме избивали и затваряли в клетки хищниците, които са били неудобни за нас. Това е нашият шанс да върнем нещата в правилния ред, да поправим ужасните неща, сторени в миналото, и това би трябвало да ни носи радост.

Все пак, планът на Листър, който взаимства модела на ловните резервати в Южна Африка, включва и доста човешка намеса в това как се случват нещата в природата. Популацията на самите вълци вероятно също ще трябва да бъде изкуствено контролирана, защото една глутница много бързо може да прерасне в две. Кастрация на част от женските е един от вариантите, които постоянно се използват в резерватите. Този акт граничи с имитиране на Божиите дела, но вероятно това е единственият начин да се справим. „Дилемата е дали да направим това, или нищо“, казва Листър.

Планът му среща съпротива на много места. Местните се опасяват за своята безопасност, а бюрократичните спънки също влошават ситуацията. Според Листър, хората са забравили какво е да се съжителства с хищници, защото са обсебени от добитъка си и своите домашни любимци. Отказът ни да се приспособим към съжителство с дивия свят може да има големи последици. Докато тук отказваме да възобновим популациите на дивата котка, на континента завръщането на дивите животни тече с пълна сила. Вълците не признават бюрокрация и граници.

От години не сме се срещали с диви зверове по нашите земи. Ако нашият страх можеше да се сравни с място, това би била дивата прерия, една безкрайна равнина. Заплахите, които са пред нас, са плод на нашите собствени действия. Страхът, който изпитваме към вълците не отговаря на реалността. Те много рядко нападат хора и дори ни отбягват до такава степен, че дори да живеем в гората, може даже да не ги срещнем. Когато говорим за връщането на вълците в естествената им среда трябва да мислим реалистично и трезво – все пак шансът да бъдем нападнати от тях е минимален, но не и нулев.

Марк Менъл, овчар на около 40 години от Призниц, Бранденбург, Източна Германия, знае много добре какви опасности могат да донесат вълците. Той пасе своето стадо от 600 овце на държавна земя, между инсталации от соларни панели, в регион, където вълците са се завърнали трайно през последните 10 години. Като всички останали фермери в региона и той се адаптира към тяхното завръщане. В някои части на Европа, особено планинските райони, където овцете се скитат свободно, някои от овчарите са започнали да отглеждат по-примитивни и самостоятелни породи, които се справят по-добре със самозащитата си от хищници. Бранденбург е песъчлива равнина, пресечена от реки. Менъл използва специални електрифицирани огради, за да попречи на вълците да преминават където не са желани. Също така заменя бързите си послушни овчарски кучета с много по-едри и мощни илирийски овчарки, които живеят заедно с овцете. Не е никак лесно да се постигне баланса с такива кучета, защото трябва хем да са достатъчно кротки към случайни минувачи и колоездачи, хем да пазят настървено овцете от нападения на вълци. Миналата година се е случил един инцидент, когато кучето на минувач е било нападнато и убито от една от илирийските овчарки на Менъл. 

В момента Менъл отглежда 17 такива кучета, а те са скъпи животни, струващи повече от овцете. Той обяснява как миналата година е трябвало да каже на дъщеря си, че няма да може да й купи коледен подарък, защото се налага да купи още едно куче. Проблемът е, че той не притежава земята си и допълнителната цена, която е принуден да праща за сигурността на стадото си му тежи, а дори и така овцете му не са в пълна безопасност. 

На 1-ви март телефонът му звъни в 7:30 сутринта, – обаждането било от полицията, за да го уведомят за нападение. Когато Менъл пристига на мястото на инцидента заварва кървав ужас. Преброява 12 мъртви овце, всичките разкъсани и в кръв, а още 8 лежали полуживи и целите в рани, като някои от тях дори били родили от шока, но малките били също разкъсани. Впоследствие той установява, че още 30 овце са изчезнали безследно.

Касапници като този случай не се дължат толкова на глад, колкото на жаждата за кръв на вълците. Когато те ловуват елени, си набелязват едно животно от стадото и го обкръжават, като останали изоставят обреченото животно. Само че овцете не действат така и при нападение стоят плътно заедно до последния момент, като по този начин загубите са в пъти по-големи. Марк разбира, че вълците са преследвали стадото му 5 километра от мястото, където предната вечер той ги е оставил да пасат. „Не е за вярване“.

Въпреки че получава финансова компенсация от държавата, тя не е достатъчна да покрие напълно загубите му, а най-лошата част за него е това, че не може да изкара от съзнанието си бруталната гледка. Казва, че това е шестата атака над стадото му от 2016-та насам, но не смята да се отказва от занаята си, въпреки че е изгубил общо около 300 овце поради нападения на вълци. Той не може да си представи да върши нещо различно от това.

Докато на континента глутниците вълци растат като бройка и численост, ние тук на острова следим ситуацията отдалече. За момента не съществуват сериозни планове за опит да се върнат дивите вълци из страната.

Усилията да се върнат популациите на рисове за някои са крачката преди връщането на вълците, но още има много разногласия. Неофициалното връщане на бобрите в Шотландия отпреди 15 години също все още е доста спорна тема.

Фермерите се опасяват, че дори и сега имат достатъчно грижи, а и населението сякаш също не е готово, но все пак има такива, които искат да видят отново вълци да се скитат из резерватите. Дотогава обаче има много време, като дори и според плана на Листър, вълците няма да бъдат напълно свободни, а ограничени от високи огради. Единственото, което би ги разграничило от вълците в плен в страната е размерът на ограждението, което им е отредено. 

Резерватът за диви животни край Кингуси е голям 260 акра и се управлява от Кралската зоологическа асоциация на Шотландия. Отбивам се там, за да погледам вълците живеещи на територията на резервата. Шестте животни са настанени в оградено пространство с високи стени между няколко големи дървета. Наблюдавам животните през пластмасова преграда. Те са едри и жизнени, с големината на немски дог. Бързи и пъргави, те летят между изкуствените препятствия, които са им създадени.

Основното ястие пристига в ръчна количка и представлява торса на голямо животно. След пиршеството вълците се събират да вият. Това е техният ритуал за сплотяване. Намирам го за странно, но същевременно познато. Вкъщи отглеждам куче, което купих от Финландия. Навремето е теглило шейни в група с други такива кучета. Те, точно като вълците, понякога вият заедно, понякога се бият, но са единна и силна група. Тя сега е опитомена и спокойна, но все още понякога мога да забележа хищническия инстинкт в очите й, в начина, по който се движи, дори начина, по който наостря уши.

Поглеждайки към животните пред мен обаче, бързо си припомням, че това не са кучета. Тяхната сила, размер, големите им глави и нокти подсказват, че това са диви животни, или почти. Човекът, който се грижи за тях, ми напомня, че глутницата е изкуствено събрана. Доминантните мъжки и женска не се разбират особено и постоянно са в конфликт, но все пак се развъждат и съжителстват изключително прагматично. 

Въпросът е какво следва от тук нататък за тях. Ако бяха в дивата природа, някои от младите вълчици щяха скоро да напуснат глутницата, но тук това не е възможно. Те не могат да бъдат пуснати и навярно никога няма да бъдат свободни. Нито са диви, нито са питомни. Изобщо истински вълци ли са това?

Една сутрин, когато бях във Финландия, се събудих, а около мен всичко беше бяло и ясно различих следите на вълк, които водеха право към моята колиба. Нещо първично в мен трепна – чувство, което никога не забравих. Сега, когато седя и гледам тези вълци в плен, го усещам отново. Усещам това вцепеняващо чувство на страхопочитание и безразсъдност, което ми нашепва да отворя вратата на ограждението.

Източник: Focusing on Wildlife

Информация за ФОТОКАПАНИ БГ

Ние сме интернет сайт за системи, уреди и технологии за контрол и управление на дивата природа. При нас ще намерите богата гама от фотокапани, упойващи пушки, капани, мрежи, консумативи, стоки за домашни любимци, спрейове за самозащита, както и специално оборудване.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.