Ледът се топи, а походът на императорските пингвини води до изчезване на вида

Първо се появява черна точка в далечината. После още точки се присъединяват, образувайки криволичещи линии през новообразуваната бяла ледена покривка.

“И тогава изведнъж чувате първите звуци,” казва фотографът Стефан Кристман. Тогава е моментът на осъзнаване – “Уау. Птиците се завръщат.”

Края на март е в залива Атка, в земята на Кралица Мод в Антарктида, близо 4 345 км. югозападно от южния край на Африка. Кристман е чакал повече от два месеца императорските пингвини да се завърнат от ловуване в морето. Това са най-големите от всички видове пингвини, около 1,20 м. високи и достигащи тегло от близо 40 килограма.

Планът му е да остане с колонията пингвини от залива Атка, която е съставена от около грубо 10 000 пингвина, през цялата зима, за втори път. Преди пет години е прекарал зимата там и сега се е върнал да завърши проучването си относно размножителния цикъл на императорските пингвини – нещо, което малцина фотографи на диви животни са правили, ако изобщо други са го правили.

Температурите падат до -45 градуса Целзий, а пронизителните виелици намаляват видимостта до няколко метра. Антарктическата зима не е за слаби сърца – особено през най-студените месеци, юли и август.

“Да ви кажа честно, просто свиквате след време,” споделя Кристман със свиване на рамене.

Но императорските пингвини няма да свикнат лесно с намаляването и потенциалното изчезване на морския лед, който по принцип им осигурява стабилна платформа за размножаване и база за ловуване в заобикалящите ги води.

Въпреки че са забележителни плувци, възрастните императорски пингвини в 54-те колонии из Антарктида (това са 256 500 двойки) трябва да отгледат малките си извън водата – върху морския лед – преди да настъпи пролетта и ледът да се стопи.

Антарктическият морски лед е силно променлив, но преди пет години внезапно е намалял и през 2017 г. рекордно се е свил, според проучване, публикувано миналата година в Бюлетина на Националната академия на науките в САЩ.

Морският лед може би сега се възстановява, но все още остава под дългосрочната средна стойност, а климатичните модели прогнозират значителни продължителни загуби до края на века, ако не се предприемат спешни мерки срещу климатичните промени.

Мъжки императорски пингвини в колонията на залива Атка, всеки балансиращ яйце върху краката си, се гушат, за да издържат двумесечната полярна нощ. След като са се чифтосали и са снесли яйцата, женските са се върнали в морето да се нахранят. Пингвините се гушат толкова плътно, че ако се разделят, от тях може да излиза пара, все едно са излезли от сауна.

“Императорските пингвини маршируват към изчезване,” казва Стефани Женуврие, биолог на морските птици в Океанографския институт Уудс Хол в Масачузетс. Изследванията на нейния екип сочат, че ако въглеродните емисии не започнат да се контролират, 80 процента от колониите на императорски пингвини може да изчезнат до 2100, оставяйки малка надежда за оцеляването на вида.

Средната глобална температура е на път да се повиши с 3 до 5 градуса Целзий дотогава, но ако можем да задържим покачването до под 1.5 градуса по Целзий, може би ще загубим близо 20 процента от колониите, а колониите в моретата Рос и Уедъл, които са потенциални убежища за пингвините, ще се увеличат леко, поради по-благоприятните условия за морския лед там.

Когато морската платформа е там и пингвините са се настанили в залива Атка и започват изцяло нов етап от жизнения си цикъл, Кристман се захваща със заснемането на цялата сцена. Той проследява елегантното ухажване на пингвините, след което те избират партньора си тази година. Следва кратко и непохватно чифтосване, като мъжките се стараят да не паднат.

След това партньорите се прилепват един друг, имитирайки движенията си. Силната им връзка ще осигури оцеляването на пиленцето – ще имат едно малко за сезона.

Един ден Кристман забелязва двойка, взираща се в снежна топка, която женската внимателно балансира на краката си. Предполага, че са млада двойка, която се упражнява в уменията си по балансиране на яйце.

До края на май се появяват първите яйца, едно за всяка женска. Мътенето им е изтощило физически женската. Гладната женска внимателно прехвърля яйцето на партньора си и се приготвя да тръгва. Партньорите ще изпитат здравината на връзката си със заминаването на женските да се нахранят в морето.

В края на юли вече се виждат мънички нокти, очи и купчина мокри пера – излюпва се малко пингвинче. Пробиването на черупката може да му отнеме часове. През цялото време бащата многократно наднича да следи прогреса на малкото.

За да оцелее на леда, растящото пиленце трябва да поддържа силна връзка с родителите си. Човка в човка, родителят дават на малките си малки чести порции храна. Между храненията, родителят постоянно гледа надолу към пиленцето, почиства го и го наглежда, засилвайки връзката им.

Зимата затяга обръча си около чакащите мъжки. Ветрове от 160 км/ч и рязко спадащи температури, птиците се сгушват, за да споделят телесна топлина. Това сътрудничество поддържа татковците и ценните им яйца живи. Помагат им и телесните резерви, тъй като няма какво да ядат. Мъжките губят почти половината от теглото си преди женските да се върнат.

В най-студените дни пингвините замлъкват, за да съхранят възможно най-много енергия. Всичко, което Кристман чува, е призрачният звук от краката им, драскащи по леда.

По време на дългата шест месеца зима, Кристман и още 11 души са единствените човешки същества в тази част на Антарктида, гушещи се в малка немска изследователска станция, кацнала на леда над залива Атка.

Всеки ден, освен в най-лошите бури, хората се возят в сноумобил надолу по стръмния ескарпмент и по морския лед, за да бъдат с пингвините.

В края на юли полярната нощ приключва и скоро изгряващото слънце приветства нови гласове в колонията. Ако майката не се върне навреме с храна за малкото, пиленцето получава първото си хранене от баща си – лепкаво мляко от хранопровода му. Но след тежката зима, не всички мъжки са постигнали успех. Кристман вижда един баща, който вдига замръзнало, мъртво пиленце и го балансира на краката си. “Пингвинът взе пиленцето и тръгна към колонията, все едно всичко е нормално. Беше сърцераздирателно,” споделя Кристман.

Гушкането е умение за оцеляване, което всички млади императорски пингвини трябва да научат. Вместо да изчакат реда си да достигнат топлия център, нетърпеливите пиленца често направо скачат. “Една голяма бъркотия е, но е много сладко,“ казва фотографът.

Женските се завръщат точно когато изгладнелите им партньори се нуждаят от тях най-много. Двойките заздравяват връзките си. Майките виждат пиленцата си за пръв път и поемат задълженията за храненето им. Родителите сформират екип и в продължение на месеци се редуват да носят храна за растящите пиленца. Около септември двамата трябва да отидат за риба заедно, за да заситят все по-гладното малко. Тогава оставят пиленцата да се мотаят заедно в ясли.

Малките се научават да се гушат, но не винаги както трябва. Няколко се сгушват заедно, после други се състезават и блъскат в купчината. С нарастването на купа от сгушени пилета, закъснелите се опитват да се набутат навътре, точно в най-топлата част от кръга.

Понякога самотни родители остават и ги надзирават. Кристман вижда възрастен пингвин с две пиленца. Въпреки че само едно от тях е негово, той храни и двете. Дали е случайност? Може би не. Възрастните императорски пингвини често извършват ритуал, с който повдигат перушината си на мястото, отредено за новороденото, за да го покажат на другите. Това не е доказано, но Кристман мисли, че е възможно родителите да правят това, за да се сближат и да пазят взаимно малките си и да помагат с грижата за тях.

Пиленцата се закачат, докато се топлят на краката на родителите си. След като майките се върнат, споделят грижите за пиленцето с партньора си, така че птиците да могат да се редуват в риболова и да се хранят. Родителите, които останат, често стоят близо едни до други и позволяват на малките да общуват.

Към края на годината пиленцата са високи почти колкото родителите си, но още не са в безопасност. Преди морският лед да се разтопи, малките трябва да сменят сивата си перушина с водоустойчиво възрастно оперение, иначе ще се удавят.

Това се случи през 2016 г. в колонията Хали, когато силна буря разчупи леда преди октомври. Тогава пиленцата са били още малки – в периода си за ясла. От тогава ледът не е бил достатъчно стабилен, което е довело до почти пълен провал в размножаването на пингвините и невъзможност да се отгледат успешно пиленца. Колонията преди е била втората най-голяма в Антарктида, а сега е по-скоро изоставена.

Бурята съвпадна с най-силния случай на Ел Ниньо за последните 60 години. Очаква се този вид модел екстремни метеорологични условия да зачести.

В момента тече преброяване на пингвините чрез сателитни изображения, за да се прецени доколко птиците са засегнати от последните промени и загубите на морски лед около Антарктида. Най-вероятно резултатите ще послужат като предупреждение за бъдещето на този животински вид.

Преди да могат да плуват, малките трябва да сменят сивото си пухкаво оперение с непромокаемо покритие от твърди черни и бели пера. Възрастните също сменят перата си и възстановяват пострадалите си в екстремните антарктически условия пера.

В залива Атка морският лед започва да се топи в края на декември, което е по-рано от очакваното. Кристман вижда сменящи перушината си възрастни и малки, които се катерят с мъка към безопасността на върха на ледения шелф. Опитват се да се доберат до разширение на много по-дебелия сухоземен лед, като използват купчина навалял сняг като рампа.

Един месец по-късно, Кристман наблюдава как последните напълно пораснали пилета скачат от шелфа в морето от около 4 of 10 метра височина. “Невероятно.”

Пингвините чакат в редица да се придвижат нагоре по морския лед към по-стабилния леден шелф. Забиват човките си в леда и използват ноктите си като котки. Пингвините могат да са изненадващо добри катерачи, когато се налага. Морският лед започва да се топи все по-рано с всеки следващ сезон, затова пингвините трябва да се придвижат по-нагоре – така ще могат да спечелят време, докато им пораснат нови пера преди да се отправят към водата.

Пролетна виелица връхлита пиленцата, докато те опознават леда с новополучената си свобода. След два месеца на малките ще им порасне водоустойчива перушина и ще могат да отплават. След пет години ще се завърнат на същото място, за да отгледат на свой ред потомство – ако водите на залива Атка продължат да замръзват през зимата.

На друго място в Антарктида колониите на императорски пингвини няма да имат тази възможност да оцелеят въпреки ранното разпадане на морския им леден рай. Много от ледените скали са прекалено високи, за да могат клатушкащите се пингвини да ги изкачат. Дори и да успеят, ледът е осеян със смъртоносни пролуки и нямат убежище от неумолимите ветрове. „Притеснявам се, че с тях ще се случи същото като с полярните мечки“, казва Кристман, сравнявайки ги с обитателите на бързо свиващия се лед на Арктика.

За фотографа никога не е лесно да остави близките си и да прекара година на замръзналия континент, но императорските пингвини го мотивират. “Това е птица, която не може да лети, ходи смешно и винаги изглежда сърдита. Но тази птица ви показва как се прави”, казва той. „Пингвините са способни да преживеят най-тежките условия, но ние сме тези, които можем да ги пратим отвъд ръба. Това изключително много би ме натъжило.“