Учен искаше да елиминира мечките гризли

В края на 1960-те два смъртни случая, причинени от атака на гризли, довеждат до дебат относно съжителството на хора и мечки.

През 1967 г. две момичета са атакувани и убити от мечки гризли в национален парк Йелоустоун. Този трагичен инцидент моментално възпламенява голямо и продължително публично възмущение, според Ню Йорк Таймс.

Тук се намесва биологът Герднър Момънт. През 1969 г. той публикува есе, с което коментира атаката от 1967-ма. Есето е озаглавено “Мечките: Необходимостта от нова нагласа в опазването на дивата природа”. Смесването на хора и мечки гризли в националните паркове е поначало опасно, смята ученът. “Смелото, но просто решение – елиминирайте мечките гризли.”

Ученът пише още: “От атаките очевидно личи, че трябва да преразгледаме някои от догматичните си, макар и добронамерени философии за опазването на дивата природа.”

Всъщност след поредица от ожесточени кампании срещу мечките гризли през 1800-те и ранните 1900, природозащитниците най-накрая са били започнали да променят нагласите си в полза на защита на мечките.

Момънт твърди, че хората не са морално задължени да защитават мечките гризли или каквито и да били други животни. Той е ужасен да види толкова много наивни туристи в парковете, жертва на популярната мечешка пропаганда като Мечока Смоуки.

Вместо да се фокусира върху превъзпитанието им или да се възпроизнесе срещу практики, които привличат мечките, ученът твърди, че хората не са морално задължени да защитават мечките гризли и другите животни. Уверено заявява, че “всеки зоолог може да състави списък с животни, без които бихме били по-добре, например обикновения плъх, огнените мравки, някои видове акули, мухата цеце.”

Алармиращите твърдения на учена бързо набират популярност и привличат медиите и биват преиздадени в периодични издания за масовия пазар.

Ученът публикува още няколко есета в защита на своята гледна точка. “Гейзерът Олд Фейтфул е уникален за Йелоустоун. Мечките гризли не са”, повтаря уверено той. На няколко пъти биологът се впуска в антропоморфични и странно политически интерпретации на лошото поведение на мечките. На аргумента, че “мечките не търсят социално подпомагане”, отговаря, че този аргумент “напълно пренебрегва факта, че и мечките гризли, и черните мечки в продължение на години са живели с храна от сметищата и край пътя.”

Отговорите на другите учени са доста скептични. Припомнят провала на подобни кампании срещу животни хищници в парковете през 30-те.

През 1970 биологът Стефан Хереро пише, че “Статията на доктор Момънт съдържа няколко твърдения, които са или много подлъгващи, или неверни, и са базирани на съмнителни предпоставки.”

Хереро отбелязва, че фаталните атаки от мечки гризли са рядко срещани. “От 1872, в рамките на 97 години, само петима души са били убити от мечки гризли.” Дори през 60-те, когато “броят на хората, посещаващи национални паркове, където се срещат мечки гризли, много се е увеличил”, случаите на нараняване са стигнали до около 5 души на година (което е около един човек на 1.5 милиона посетители).

Историята с анти-гризли кампанията на доктор Момънт звучи пресилена днес, но той успява да подтикне обществото и парковете да възприемат мечките гризли като заплаха и да вземат мерки срещу тях. Парковете затварят огромните си сметища, което кара мечките (които бързо губят територии) да нахлуят в къмпинги и домове в търсене на храна. Неконтролираният лов на мечки гризли и посегателството над територията им продължава, докато накрая мечките биват добавени в списъка със застрашени видове през 1975 г. В този момент вече са останали по-малко от 150 мечки в парковете.

Сега, десетилетия по-късно, популациите на мечки гризли все още се възстановяват. Проучване от 2013-та година, направено от еколози и специалисти по управление на мечки в Йелоустоун, откриват, че националните паркове са всъщност – противно на твърденията на Момънт – “жизненоважни за оцеляването и възстановяването на мечките гризли.” Проучването потвърждава също така, че “мечките избягват хората, дори когато хората са затворени в къмпингите.” Съжителството изглежда напълно постижимо в крайна сметка.

Източни: JSTOR